аНормално

Всичко около мен е такова... вероятно и аз, но от това ме побиват тръпки... може би по скоро това е моментът, когато усещам различните светове и ме боли. Боли ме истерично глухо и резонира в кухият ми организъм. Творя с треперещи ръце, а казвам, че треперят, защото злоупотребявам с кофеина. Същност няма значение какво се казва, когато зад думите седи цял параван. Силата на деня бавно се отхлабва и преминава в грохнала тъмница, смирена. Счупва се клон по клон от градушката, падат плодове... още неузрели, нямали шанса да узреят. В душата ми се поражда буря от яд за потенциала, който като цяла гвардия се е разсипал долу на паважа, смазан. Уви, уви късно е... късно е, много е късно... а утрешният ден нихилистично наближава, но в него няма онова слънце...слънчице.

Обречени

Обречени не на друго, а само на виртуала. Той е навсякъде, и всички са там, всички говорят за това... Пространството, което изисква да си изряден, не си ли такъв, проблемът, сякаш навлиза и в ежедневието ти. Изстисква душата ти с един мах и те оставя да се бориш с нелепия паралелен свят. Сега ти нямаш гласът, устата ти е ненужна, не ти владееш словото, а то те владее, защото разполагаш само с клавишите...и екранът. Колко жалко, колко самотно... а навън тече- живот?! Да ако го нямаше виртуала нямаше да разбереш за много неща, а колко от тях ти трябват наистина... наистина ли искаш да знаеш всичко това? Не те ли кара да се затваряш и скриваш, не се ли плашиш, че толкова много хора те наблюдават, те следят... Тук, във виртуалния зловещ град, има много професии... едни вадят от Нищо- Нещо, други дават Нещо голямо, а трети се лутат като скитници, сякаш търсят Нещо...
В странство пък, интернетът имал голямо значение- или могат да те уволнят, или да те оправдаят ако си заподозрян в убийство и декларираш смяна на статус във facebook. Все едно е пълно с иманяри, маниаци... и кретени... но ние сме толкова погълнати, че ни е все тая, защото всичко се случва далеч по- лесно и създава усещане за неангажираност. Цъкаш там, цъкаш тук... докато не мине целият ти ден...

Дом

Понякога искам да живея надалеч от тук или пък наблизо, но просто да не е същото... когато се прибера да бъда именно в дома си... да не се смущавам от нечии корективи, да ми мирише на мръсни чинии, да се подхлъзна на обелка от банан... малките неща, които правят човека щастлив. Защо, защо не могат да живеят спокойно група хора под един покрив и защо всеки се бори за някаква относителна правота. След това всички ние казваме, че това е "нормално", да не би някой да си рече, че сме много щастливи и да ни порицае с поглед, не- не е никак нормално да потънем в битовизма, да станем негови чинни роби и не, не е никак нормално заради това да обидиш любим човек в пристъп на тъпа ярост. Да се чуят ненужни никому истини, за да може когато се съмне да не се е съмнало. Някои твърдят отминавало, но как е възможно това да отмине? Как е възможно да изтриеш всички тези думи, които се повтарят всеки път. А аз глупачката също се поддавам и ставам жертва на собственото си достойнство, боря се сякаш на фронта... за какво? Какво печеля? Какво печелят те? Какво печелим всички ние? Или пък какво губим... губим толкова много красиви моменти, за които ще си мислим в дългите самотни нощи, за които ще бленуваме ние, смъртните, когато вече е късно, защото само тогава човек се сеща, уви. Липсва ми нейната усмивка, липсва ми нейната топлота, липсва ми неговата добрина, липсва ми смехът, когато затръшна вратата и кажа: "Здравейте!"... а скоро, скоро ще съм наистина далеч- достатъчно...

Тенденция

Истината грозна е, шуми. Тенденциите пък тихичко ще затворят врата. Като мастило капнато на хартия се разтеля и трови всички целулозни нишки... а тя, хартията, образува красиви дръвчета и ръководи краят на своята чистота. Докато не дойде мигът, който тъй бързо я прави черна, докато не прокапе мазут по крайчеца й... тогава тя ще е умряла, а цветът няма да го има.

5 години гимназиално безхаберие

Всеки ден ме обзема тревога и се опитвам да не съжалявам за изминалите дни, в които просто ние, около 43-45 човека, сме извървели декаданса... в началото беше нещо екзотично, ядваха се тук- таме общообразователни предмети с учителки, които преподават и в други училища. В последствие у всеки един от нас се заформяше кухина, която тъне в незнание и... безхаберие. От нас се искаше самомотивация и ако е възможно саморазвитие. Имало е часове, в които съм спирала времето и съм се оглеждала с уплах, надявайки се да сънувам. Сведени глави, предвещаващи кризисни състояния... всички те симулираха измъчени движения на моливи и четки, разлистваха празно някакви листа. Депресия плъзваща по всички постановки и модели, по домашни задачи, излезнали инцидентно или излезнали изпод изнемощели ръце. Учители, пиещи "лимонада" със съмнителен аромат, дали идват или не идват на час същност няма значение, защото нещата се случват или не се случват от само себе си. По стълбите лъха на хлад, а всички пунтират специална атмосфера на артисти, разминавайки се с усмивки, делириумни усмивки, защото на всеки е нужен порок, за да оцелее. Разнасят папките с надеждата да декларират уникалност, с надеждата все пак да успеят и някой да ги забележи. Някои седят по етажите с неразбиращи тъпи погледи и просто чакат времето да мине. Аз бягам, търся изхода при всеки удобен случай, крия се, мечтая си да бъда фантом. Бленувам за силата да не чувам и виждам цялото падение. Играя си на респект и авторитети сред фалшиви минорни хора. Шепна, обляна в синя неонова светлина, защото дори и стените чуват, а те са непредвидими, бидейки на нечия страна. Слизам тихо, за да не ме излови жената сврака, а жената сврака е нисичка жена с червеникава къса коса, заострен нос и тъмни притворени очи. Маската на лицето й не е фиксирана, клати се при всяка нейна помисъл, мести се, когато говори. Учителят, оказа се, нещо друго... не като онзи по илюстрациите- един усмихнат, приветлив, знаещ, искащ да те научи. В очите му тъмница, в душата му гоненица, а в главата- грозотия. Работата им, изглежда, никога не е била по- жалка... раздават се рушвети, пропагандират се съмнителни идеи, а дали това не е от безсилие? Останах неграмотна по история... срам ме е, чувствам се виновна, а като че ли не съм никак виновна, че в часовете по този предмет не е имало шанс да учим. Не е имало шанс, защото преподавателката любезно и без свян ни е разкривала най- мръсните кътчета от психиката й... например как е затворила 40 осмокласника във физкултурния салон, накарала ги е да й кажат 40 пъти ЗДРАВЕЙТЕ, отброявайки им с пръсти. Последва скандал, че не сме ги "стягали" достатъчно, а на въпросът зададен от мен, а именно "Как по- точно да ги стягаме?" тя ме нападна и ми предложи безброй безумни начини и способи. Виновна съм, че не записах целият този фарс, когато му беше времето... същата тази учителка ни е "преподавала уроци" по надпиване, съветвайки ни да злоупотребяваме вкъщи, за да може на територията на школото да държим на повече не за друго, а просто, за да не цапаме и да не будим съмнение. Когато имаше лоши последствия тя си правеше оглушки и се отричаше от собствената си реч. Несвойствено за един истински професионалист, който си има работа с деца, ни е пробутвала политически идеи и антинационални такива... няма да забравя как ни е казвала, че тук в България няма какво да се прави, че НИЕ БЪЛГАРИТЕ (любим неин изказ) сме много зле. След часовете й съм била като парцал, защото всеки път съм се борила със зъби и нокти в името на своите човешки убеждения, още по- тъжното е, че обикновено съм била сама в тази неравна битка. Не след дълго се бях усетила, че това й доставя делириумно удоволствие- да измъчва, да изпива... сякаш беше в тази сграда, за да може да вижда тъжни безсилни детски лица и да унищожава нечии животи. Разбира се, умна жена, не се оставяше всички да разберат за "плановете" й, затова доста късно започнаха да ми вярват, въобще, някакви хора. Не спираше да повтаря във всеки неин час моето име, защото безумно много се страхуваше от мен, макар да не си го признаваше, криейки го зад тромавият си смях и задушаващата я кашлица. Вследствие ме викаше и по "работа" в кабинета й, защото ДА тази жена беше и заместник директор... Последният път, когато й бях "на гости" тя сякаш съблече всичко, започна безсрамно да си признава за всичко, което знаех и тогава, обесняваше ми за схемите й на "сплашване" за лицата им, за стреса, а на устата й се мъдреше ехидна усмивка. Като на филм, едва ли не ми предложи да стана "неин човек", защото принципно съм била умна просто ми трябвало НАСОКА. Заплаших я с телевизия, за момент изтръпна, но накърненото достойнство не й позволи да покаже каквато и да е уязвимост освен молбата да не го правя. Този парад не продължи дълго и аз си излезнах. Знаех, че няма да си позволи да запази "стратегията" до следващият ден. Както и да е... сега нея в училище я няма... уволнена е. До вчера това понятие ми звучеше по- сериозно и някак тежеше на мястото си, уви обаче, сега е олекнало из пространството. Въпросната жена сега се бори, за да възвърне "власта" си, свиква тайни събрания в непосредствена близост до учебното заведение и насажда налудничеви идеи в главите на учителите от "нейният лагер". Впоследствие те се връщат озлобени и заредени с нови мисии в името на това Егото на някой си да възтържествува. Също като в политиката сляпо вярват на обещаното и искат да заменят стария "режим". Раздават се рушвети на ученици, подкукуросва се маса народ, а времето лети в безумия... ей така ден след ден. Новият учител по история бил избягал с писъци, а пък ученичка от 10 клас ме пита защо нищо не се учи. Свивам тихичко рамене и се изсмивам шумно... дано всичко това свърши по-бързо.

Дъждовна рулетка

Днес тече, всичко тече и сънят ми и той си изтече като една красива водна прелюдия към негово величество Денят. Небето е привидно грозно, но когато се загледам по-внимателно виждам множество деликатни преливания докосващи всичко чувстващо у мен. Казват, че му е тъжно, а на мен пък ми изглежда, че просто си почива и си мисли. Харесва ми как се стича по прозорците и как сякаш измива всичко ненужно. Никъде няма да ходя, нищо няма да правя... не може ли просто да наблюдавам или времето няма да стигне за всички наши пасивни намерения. А нищо не се променя, все си е същото- като дъждът, който просто си капе. Дали един глупак става по-красив само защото вярва, че другият път ще бъде различно. Дали, когато отиде да си набере цветя от музикалната градина чувства мелодията необвързващо, дали може да не се сеща толкова често, дали може да няма толкова много хора около него. А хората с пуст и празен поглед му говорят, сливайки се с монотоният фон... говорят хубави неща, но те прозират през тънката болезнена мрежа на душевността... та той е един глупак дали красив или не, какво значение има същност. Вечер излиза сам на площада и си представя образ, с когото танцува, до когато му скимне или пък завинаги. Същност искам да кажа, че той никога не е сам и затова е тъжен... Какво печели от една усмивка и какво губи от един поглед. Смее се шумно, за да не чува около себе си може би, оглежда се и вижда, че навсякъде е едно и също. В този момент съзнанието се върти и идват терзанията. Дали пък винаги ще е така? Ами ако наистина това е нужно да изживява толкова често под различна форма... В същият този момент, в същата тази глава се породи тромава сълза, която бавно слизаше до петите му, уви не излезна през очите. Усети горчивина по крайчеца на пръстите си и когато най- силно пожела да бъде сам знаеше, че не може и просто продължи да ходи по подгизналите плочи. Погледна нагоре, но луната, която го успокояваше, си беше тръгнала заедно с видението нанякъде, все едно й беше омръзнало само да я гледат. "Няма значение..."- каза си, подритна една шушулка и продължи по пътя си със сведена глава...

Придворни творци

Ще бъда придворен художник, доколкото мога, доколкото мога да мечтая срещу няколко века занапред... в 300 годишна постройка с 8- метрови стени. Каква чест оказана на една нищо и никаква ученичка. А денят, нищо неподозиращ, е спокоен за разлика от мен. Слънцето огрява мързеливо уморените, сиви лица навън. Опитва се да ме усмихне навирайки се в очите ми, влизайки през ушите ми, за да се натъкне на някоя красива мисъл. Набързо местя един плътен мърляв облак върху него, защото силно вярвам, че това ще ми помогне. Ала не... то ми се разсърди и прати своят вятър, който огъна всичките чужди съдби и вълнения, които бях пренесла небрежно с молив на няколко листа хартия. Стараех се да не обръщам внимание, но знаех, че вихрушката вътре в мен не ще утихне. Сведох глава, а не след дълго едно малко кривогледо детенце, облечено в анцунг, се блъсна в мен. Аз го погледнах безизразно, а то се разплака... точно в този момент напълно изключих- от устата ми излезна само едно: "ей?" Оказа се, че продава картички и единственото, което ми дойде наум беше да си взема. Момиченцето ме запита на кого ще я подаря, а на мен ми стана тъжно от само себе си и просто изрекох НА МЕН. Тя си замълча и си махнахме за чао. Този образ не ме оставя и сега- ехти в пространството и създава празнота. Та на кого ще подаря тази картичка? Освен това днес в училище беше същото както от много време насам- монотонно, но разбъркано- това ме изтощи, разговорът ми с "класният" също. Реших, че с парите от стипендията ще ходя да си пробвам късмета, осланяйки се на едно всеобщо вярване, относно хазарта, което на всичкото отгоре май се оказва в сила, пък ще видим...